(от Банчо Банов)
Иван Андреевич Крилов, великият руски баснописец, казва, че истината се понася по-леко, когато е полуоткрита. Тази лукава изповед на поета изразява може би най-добре басненото изкуство. То е преди всичко достоверност, умение да се посочват нещата, явленията и хората такива, каквито са, независимо че на мнозина подобно изображение няма да се хареса. Като се прибави, че въпросните неща, явления и хора обикновено не са изобщо за харесване, става ясно защо баснята предпочита да говори за тях по свой начин, веднъж повече, друг път по-малко забулено. Тя си слага маски на животни, играе с алегории, препраща към асоциации. Но това са само външни и прозрачни одеяния. Най-важното е, че истината неотменимо присъства в нея. И се разбира от всички, както и да е загатната. Защото една глътка е достатъчна, за да се разпознае горчивият вкус на морето.
С други думи, баснята е сатирична поезия. В критичния поглед към действителността е нейната сила и с него тя прониква в човешката душевност и утвърждава високите си изисквания за лично и обществено поведение. Поради тази своя същност, както и поради широката демократичност на изразните си средства, остри или насмешливи, винаги занимателни и образно-реалистични, тя е била много отдавна спътница на човека и е стигнала, древна, но неостаряваща, в нашите дни.
Трябва обаче да се уточни, че има и становища, които отричат на баснята всякакви поетични права и виждат нейната стойност единствено в сбитостта и простотата на измислената случка с животни. Според тях главното е да се каже едно, за да се разбере друго, и отличителното в баснята е добре намереното сравнение, а не изразяването на жизнени факти, чувства и схващания. Някои пък стоят на позицията, че този вид творчество е ценен само когато има политически характер и иносказателността е предопределена от граждански условия, които пречат за пряка изява.
Не е необходимо да се оспорват споменатите разногласия. Всяко от тях осветлява всъщност отделни страни от многоликото и сложно изкуство на баснята. При това то се е проявявало в различни области на човешките интереси и макар че е показвало склонността си към грозното и недостойното, е извървяло дълъг път на развитие, докато защити своето поетическо и сатирично предназначение. Наложило се е да минат цели столетия.
Както се знае, баснята се е родила в далечната древност, в кръга на кратките устни разкази за животни, които е създавало въображението на народите. Древноримският поет Бабрий пише в стихотворението си „Пролог, посвещение на Бранх“, че е дошла от „златните дни на човечеството, когато зверовете са умеели с разбираем глас да водят разговори“, приказвал е „и камъкът, и иглите на елата“, за моряка „е бил понятен езика на рибите“ и „думите на врабчето“ са били ясни за орача. Но по-точно може да се каже, че първите баснени сюжети са известни от древногръцката литература през VIII — VII век преди нашата ера, съчинявали са ги писатели-разказвачи като Архилох, Симонид и Стезихор. В своя окончателен вид и с голямата си привлекателност баснята се появява обаче едно столетие по-късно, свързана завинаги е творчеството на знаменития Езоп. При него жанрът придобива и яркостта на художественото внушение, и дълбочината на философската мисъл, и своеобразието на един нравствен кодекс, и не на последно място, безкомпромисното осъждане на злото, на насилието, на нечовешкото у човека.
За самия Езоп няма много сведения. Прието е да се смята, че е бил фригиец, от Мала Азия, че външният му вид е бил едва ли не уродлив и че е живял дълги години като роб на не дотам умния философ Ксант, когото неведнъж посрамвал за съжденията му, лишени от жизнено съдържание. При тези полемики именно Езоп си служил със своите простички, но изключително находчиви истории, които доказвали бързо и безспорно неговата правота. Те се харесвали на хората, защото отразявали собствените им мисли, разнасяли се от уста на уста и спечелили на Езоп огромна слава. Въпреки предимно назидателния си характер немалка част от тях поразяват и досега най-вече с изобличението, което прозира още в тъканта на разказваната баснена случка. Достатъчно е да се припомни само за агнето, което мътило водата на вълка, или за мухите, които не се отлепвали от меда. Откровеността и острият език на Езоп са станали причина и за трагичния му край. Изпратен да занесе дарове на делфийските жреци, той им казал своя басня, от която очевидно се е разбирало отношението му към техните занятия. Жреците поставили скришом скъп предмет от Аполоновия храм в торбата на поета, обвинили го в светотатствена кражба и го хвърлили от една висока скала.
В литературата басните на Езоп, създателя на басненото изкуство, не са познати с първоначалния си текст, в авторския си оригинал. Превърнали се в народно достояние, те почват да се записват след цели две столетия, а се събират в отделен сборник след още близо сто години. Преразказани в стихове на латински език от Федър през I век на нашата ера, те получават нова известност, разпространяват се в Европа, допълват се с други сюжети и жанрът постепенно намира своето място в литературния живот на различни страни. През тия времена, трябва да се отбележи, баснята навлиза твърде широко и в тогавашните школи като средство за литературно поучение. Това е една от причините, поради която вниманието се отправя главно към поучителната страна на жанра и го води, за съжаление, към сухота и схематичност, към ограничаване в рамките на възпитателните цели, морално-етичните познания и критериите за добродетелност. В повечето случаи тези елементи стават същност на басненото творчество и заглушават до голяма степен неговия сатиричен глас.
Такива са басните на византийските писатели, между които най-значителен е Игнатий Дякон от VIII — IX век, такъв е византийският сборник „Басни“ на Синтипа. С дидактична насоченост са баснените творби на английския поет Александър Некам от XII век, на немския реформатор Мартин Лютер и майстерзингера Ханс Закс от XVI век, на холандеца Якоб Катс от XVII век и много други. Морализаторски са по същество и познатите от онова време древно-индийски басни в сборника „Панчатантра“ (III — IV век), разпространил се в арабския си преразказ „Калила и Димна“ в страните на Изтока, преведен и известен в Русия през XV век под названието „Стефанит и Ихнилат“.
Заедно с това обаче не може да се каже, че гневното жило на жанра изчезва напълно. То проличава в отделни творби на различните литератури, открива се в сатиричната тенденция на басните, писани от автори като например полския поет Николай Рей от XVI век и французина Бонавентура Деперие, също от XVI век.
С течението на столетията идват годините за нов разцвет на баснята, за ново и много по-голямо обогатяване на нейното изкуство.
Особено важен и плодотворен е периодът на развитие, който тя преживява по времето на френския класицизъм в творчеството на Жан дьо Лафонтен. Той е баснописецът, издигнал баснята до висотата на истинската поезия. Дванадесетте му сборника излизат между 1668 и 1694 година. В тях за първи път баснените сюжети се разработват с поетични средства, с емоционалност и живописност, персонажи са индивидуализирани, в постъпките им е отразен и характерът на тогавашната епоха, и общо духът на френския народ. Всяка басня на Лафонтен е своеобразна реалистична картина на хората и нравите, художественото обобщение се ражда естествено и спонтанно от поетическия рисунък като поука или сатирически присмех. С конфликтността в случките, с целенасочеността в действията на героите басните му са наистина „разнообразна и обширна стоактна комедия“, както самият той ги нарича. Също така за първи път той внася в жанра лиричното начало, дълбоката вътрешна ангажираност, изповедността. Достойнство на неговите басни е поетическата им връзка с гражданската лирика и философската поезия. С тези свои нови черти басненото изкуство придобива нови творчески територии, нова мащабност и сила.
Лафонтен дава на баснята и някои новости в стихотворната форма. Той въвежда в нея различните по дължина редове и с „неправилния стих“ постига по-изразителна гъвкавост на речта, разговорност на диалога и възможност да се поставят, където е нужно, смислови или комедийни акценти.
Преобразованията, направени от блестящия майстор и даже защитени твърде подробно като естетически принципи в авторския предговор на една от неговите книги, определят в много голяма степен по-нататъшния път на баснята. С тях укрепва неизтощимата й жизненост и се изгражда здравата основа в творчеството на почти всички по-късни баснописци. Автори като Боасар и Флориан във Фракция, Ириарте и Саманиехо в Испания, Гелерт в Германия, Едуард Мур в Англия допринасят за развитието й със своята изобретателност в сюжетите и с яркия си поетичен почерк. Любопитно е, че един от образите, създаден в басня от XVIII век, става общ символ на цяло течение в европейската поезия. Това е откъснатият и понесен от бурята лист в баснята на Арно, използван нашироко от поетите на романтизма като олицетворение на човека, който странства с мъката си по света.
В завършен вид, с пълно поетическо великолепие, с дълбока народностност и решително изявено сатирично съдържание баснята достига нов, изключително висок връх в Русия и триумфира в безсмъртните творби на Иван Андреевич Крилов. Неговият пръв сборник със заглавие „Басни“ се публикува в 1809 година, има небивал успех и бързо се превръща в любимо четиво на всички демократични кръгове. Гогол пише, че това е „книга на мъдростта“ и поставя автора й в редицата на най-големите поети.
Още преди Крилов, разбира се, баснята има място, и то почетно, в руската литература. С преводи от Езоп жанрът прониква по времето на Петър Велики и постепенно се утвърждава в творчеството на много писатели. Известни са „притчите на Антиох Кантемир“, с които, важно е да се посочи, се слага началото на руската художествена сатира. Басни пишат Ломоносов, Треднаковски, Херасков, Майков, Аблесимов и други, между които изпъква Сумароков, със самобитния си, почти гротесков присмех, Хемницер с философско-сатиричната си поетичност, Дмитриев с лириката си и изискаността на формата. Всеки от тях влага в жанра свои разбирания, дава му нови краски. И като обща характерност се очертава остротата на мисленето, чувството за справедливост и отрицанието на грозните явления от социалния ред.
Едва в басните на Крилов обаче, при съвършенството на баснения разказ и изумителната пластичност на образите, дълбоката и смела сатира става твърда и единствена основа за басненото изкуство. Тя е източникът на неговия реализъм и определя стойността на големите му поетични обобщения. „Като истински гениален човек — пише Белински за Крилов, — той не се е ограничил, подобно на други, с басненото в баснята, но й е придал изгарящия характер на сатирата и памфлета.“ И допълва: „В наше време баснята като нравоучителен род поезия е действително лъжлив род… Но баснята като сатира е истински род поезия.“
При това, необходимо е да се изтъкне, сатиричното перо на Крилов рисува чрез облика на многобройните и различни животни цяла панорама не толкова на отделните човешки слабости и недостатъци, колкото на онези прояви от обществените отношения, които противоречат с представите на народното съзнание за нравственост и социална правда. По този начин, като защищава интересите на обикновените хора и изразява техните стремежи, поетът засяга най-важни, жизнени въпроси на човешкото съществование и отстоява своята хуманистична и гражданска позиция. В това е и величието на баснописеца Крилов, и неувяхващото очарование на неговите кратки баснени истории, съхранили завинаги силата на истината и идеала.
Особено ярък е техният блясък и в „начина на изразяването“, както казва за тях Пушкин. Басните на Крилов са образец на колоритност и непринуденост в поетичния разказ, героите са почти осезаеми, огромно е интонационното богатство на живата разговорна реч. Тези черти естествено стават неотделими и задължителни за жанра.
След Крилов сатиричното съдържание на баснята намира нов подтик и укрепва на нова степен, когато се проявява с много по-определена социална активност и социална перспектива в края на XIX и началото на XX век.
Целенасочеността идва от остротата на обществените проблеми и от творческата енергия на писатели, свързани с работническото движение и с идеята за революционното преобразование на живота.
